Да се наяде и избяга отново. Може би. Но този път имаше малшанс и бе  поразена от упойващата стрела на ветеринаря в клетката на мечката в опита си да се изплъзне от преследвачите.

Горката Лупи! Гладът я направи пленник. Подобно на всички нас, които, впримчени в капаните на двуногите хищници, сме изправени пред избора - свобода или хляб. Това е дилемата за милиони българи, които се бежанци в собствената си родина. В крепостни селяни, които заради комата търпят хомота на самозабравили се феодали. Хора, които след свободата са загубили и човешкия си образ, и все повече придобиват скотски вид. Живеят като животни от „Фермата” на Джордж Оруел. С чувство на безнадежност на роби, обитаващи „царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби - зло безконечно”, както написа Христо Ботев преди 140 години. Зовът на поета: „Хляб или свинец!”, вопълът на Левски „Народе????” са нещо далечно и непознато, а изучаването им в учебниците е демоде.

Свободата на духа е опитомена вълчица. Свободата на словото -  куха фраза. През 2015 г.  България е на 106-то място по свобода на словото от 180 страни в света и последна в Европейския съюз, според класацията на базираната в Париж международна организация „Репортери без граници”. Стремителното пропадане е започнало от 2006 г., когато България е била на 35-то място. Свободата се  превръща в лукс, а несправедливостта се приема за норма.

Българинът е безкрайно търпелив, макар е е казано: „Бой се от гнева на търпеливия!”. Българският гняв изригна преди 2 години. В „зимата на нашето недоволство” хора се превърнаха в живи факли, разбунтуваха се срещу тоталитарни управления и монополи. Вулканичната енергия бе овладяна, укротена и угасена.

Жаравата остана да пари сърцата, а хиляди излъгани българи стегнаха куфарите и поеха към Терминал 1. Избягаха от клетката, далече от вълците в овчи кожи. Потърсиха убежище в обетовани земи, където няма да им се налага да правят избор между хляб и свобода.