За повечето хора България е една от онези източноевропейски страни, от които виждаме само откъслечни кадри.
Не шамар, а злокобно предизвестие за една всеобща гибел! На кой бог се кланяте – на „началника“, или който е в душите и сърцата?

Възможно е на всеки четири години да мернете някой български шампион по вдигане на тежести на Олимпиадата. Може би сте забелязали любопитен комплект пощенски марки на битака, белязани от подобна на руската азбука, комунистически мотиви и умели рисунки на крави-призьорки.

Помня как хванах по телевизията късен 70-тарски документален филм, в който български таксиджии с гъсти мустаци нищеха политика, докато жените им квасеха кисело мляко и плетяха чорапи. За нас, порасналите „на Запад“ Източна Европа бе странен свят, където животът бе близък до нашия и все пак много различен. По някакъв странен начин онази Европа беше екзотична.

До неотдавна много малко хора на Запад знаеха каквото и да е за Източна Европа. Въпреки това ние бяхме сравнително убедени, че знаем точно какво е тя, тъй като бяхме надлежно информирани от вездесъщите западни медии.

Постепенно се оформи се един мрачен, беден, порутен, комунистически и мътен образ за живота отвъд Желязната завеса, който, за съжаление, все още е заседнал в главите на много хора. Дори и Източна Европа отдавна да е излязла от това състояние.
 
Днес, през 2015 година, седем от осемте най-високи небостъргача в света са в Русия. Най-новото метро е в Будапеща, а Румъния има най-бързия интернет на континента. Внимателно изваяният образ на Източна Европа като изостанала, мрачна, сива, кална, опасна и бедна сестра на Западна Европа не е особено адекватен. Всъщност никога не е бил.

Прекарах шест седмици в България, а по-източна Европа от това няма.

Първоначално смятах да напиша статия от типа „Десетте неща, които да видите и посетите в България“, като нямаше да повярвате какво е под номер три. Но после размислих, понеже е много лесно да я опиша в няколко кратки изречения.

България е обичайна европейска държава, с визуално и културно наследство, натрупано по време на няколко империи, с по-стара история от почти всека друга държава на континента. София е изпълнена с живот, модерна европейска столица. Из планините се гушат множество градове, регистрирани в списъка на ЮНЕСКО, а природата в голяма степен е запазила своята чистота и девственост.

София, България. Никога не съм посещавал град, в който вечер толкова много хора са навън в парка и слушат музика, почиват, разговарят, купонясват и като цяло се радват на живота.

България е била комунистическа почти половин век, но сега единствените останки от това време са разпадащите се паметници, бруталистката архитектура и, както ми казват, тежката бюрокрация. Калдъръмени улички, отрупани с листа се вият през старовремски селца, храната е страхотна, страхоти са и хората.

Българите са измислили кирилицата (България е причината „Евро“ да седи под надписа „EURO“ на банкноти, които тя дори не използва).

Отдалечените плажове по брега на Черно море са сигурно най-евтините и най-тихите плажове в цяла Европа.

Очевидно е, че един списък с „Десетте неща, които…“ никога не може да представи добре една цяла държава. Работата е там, че от перспективата на средностатистическия турист всичко за всяка една държава по света е вече публикувано, снимано, споделено, харесано и забравено. Вече сигурно съществува повече информация за България, отколкото някога ще искате или от колкото ще се нуждаете, при това на всеки един език. От хиляди години насам България е била на кръстопът между Европа и Азия. Всъщност преди милиони години хората, появили се преди модерните хора, са крачили през земите на България.

Та не виждам особен смисъл да бъда прекалено подробен и да давам съвети какво да видите и да правите за няколко дни, затова ще оставя неизбежните „Десет неща…“ за някой друг. Правя го, защото за мен пътуването е лично изследване и винаги е било, винаги ще бъде.

За моите повече от 1000 дни на път (досега), България се оказа скритата забележителност. Посещавал съм я седем пъти, откакто тръгнах през 2012 г.. Последният път удължих престоя си, при това по няколко пъти на всяко място, където отсядах. Това бе второто ми посещение на България за годината и смятам да се завърна за трети път. Това е най-добрата препоръка, която бих могъл да дам за България.

Преди няколко седмици осъзнах, че за пръв път дойдох в България, мотивиран изцяло и единствено от една снимка. Но тази снимка ме предизвика не само да дойда в България.

Беше пейзаж на паметника на Бузлуджа, покрит в сняг. Той ме накара да обърна живота си с главата надолу, да опаковам раницата, да напусна работа, да зарежа кариерата си, да оставя семейството и приятелите си на другия край на света и да започна живот на своеволен, полу-бездомен пътник, да видя и почувствам какво наистина се случва там.

Преди няколко дни наченах четвъртата си година на странстване.

Забележка: Не съм спонсориран от българското министерство на туризма, макар че действително им изпратих имейл със следното предложение за туристически девиз: „България: може би трябва да прекарате ваканцията си тук, или пък все тая“. Въпреки това престоят ми в „The Crib Hostel“ в Пловдив включваше лична двойна стая, ракия, бира, няколко домашно сготвени закуски, учудващо добра мексиканска храна, и всичко от изброените за тяхна сметка. Също като Челси и Скот от „Изживей своята легенда“, които срещнах в хостела, Филипа и аз отсядаме единствено и само в този хостел, навсякъде по света.

Ако се регистирате на рецепцията, поздравете от мен моя човек Йоцко – той се ще грижи за вас и не, не ми плащат нищо, за да го кажа. Но може би Йоцко би ми метнал едно тако и една бира.